БЛОГ АРХИВ |
---|
«« |
март 2024 |
»» |
|
|
|
Глогът на Марион Колева - Стихове, повести, разкази, материали и всякакъв друг сбирщайн 2007-2012 включително Моля не пишете коментари тук, опцията е деактивирана 14:00 |
|
Живот, отдаден на изкуството ® |
ЖИВОТ, ОТДАДЕН НА ИЗКУСТВОТО
На 14 август 1987 на сцената на Рижкия театър за опера и балет актьорът Андрей Миронов губи съзнание няколко минути преди края на спектакъла „Сватбата на Фигаро”. „Зад кулисите лежеше облеченият в черно Фигаро, обграден от момичета с червени селски носии. Картината напомняше разцъфнал мак”, спомня си Валентина Шарикина, която изпълнява ролята на графинята в същата пиеса. На всички е известно, че при обширен инсулт настъпва пълна загуба на съзнанието и говора. Актьорът, обаче, успява да промълви последните си реплики в линейката, докато го откарват към болницата. Там той умира два дни по-късно. Отдаден на изкуството „до последен дъх”, в буквалния смисъл на думата. Какъв по-логичен завършек за живота на човек, който за малко не се е родил в театъра: до последния ден на бременността си майка му излизала на сцената и болките започнали по време на едно представление. Едва успели да я заведат до родилния дом.
Приживе Андрей Миронов е един от най-популярните и снимани актьори, който никога не забравя и старата си голяма любов – театъра. Роден е месеци преди началото на Отечествената война (на 8 март 1941 година) в Москва, в семейството на известните естрадни изпълнители, комедийното дуо Александър Мена̀кер и Мария Владимировна Миронова. Всъщност Андрей се ражда на 7 март, но родителите му решили: „Ще го запишем на 8-ми. Нека бъде подарък за жените”. И той действително става такъв – рядко представителките на нежния пол успявали да устоят пред огромното му обаяние…Едва на три месеца го отвеждат в Куйбишев. Там бебето Андрей „се среща” с доведения си брат по баща - Кирил Александрович Ласкари, който по-късно става балетмайстор и литератор. „Детството и юношеството прекарвах повечето време с родителите си, а не с връстници”, спомня си актьорът. „Бях късметлия. Благодарение на мама и татко можех да общувам с хора като Михаил Зошченко, Валентин Катаев, Борис Ефремов, Вера Марецкая, Фаина Раневская. Един от най-близките приятели на семейството ни беше Леонид Утесов. Цялото ми детство беше свързано с песните му.” Една вечер, увлечен в игра с родителите си, Андрюша незабелязано излиза на сцената. Залата избухва в смях, следват бурни аплодисменти. Малчуганът е очарован.
До 12-годишна възраст Миронов е под грижите на домашни помощнички, поради голямата заетост на родителите си и липсата на баби. През 1948 Андрей тръгва на училище в Москва. Той събира значки, предпочита игрите и бяга от часове, за да ходи на кино. Дори го избират да играе в един филм, но не успява да стигне до екрана, защото е прекалено чистоплътен и отказва да навлече на голо мръсен чувал, за да се появи в масовката на „Садко” (реж. Птушко). Малчуганът не проявява никакви особени таланти и свръхестествени способности, но много обича да наблюдава, да имитира, да се превъплъщава в различни образи. Майка му дори си спомня, че когато му подарила кънки и отишла да види как се справя синът й на пързалката, той седял отстрани и внимателно оглеждал пързалящите се. „Гледаше на случващото се като на зрелище. Дори не знаеше какво е станало с кънките,” твърди Мария Владимировна. По това време Миронов все още носи фамилията на баща си – Менакер, но в разгара на преследванията срещу евреите, устроени от сталинисткия режим, родителите му са посъветвани да я сменят, за да не бъде засегнато бъдещето на момчето от т.нар. „пета графа”. (Терминът се появява в еврейските кръгове, които през този период особено силно чувстват дискриминацията по отношение на малцинствата в СССР). И така, Андрей Менакер се превръща в Андрей Миронов.
Първите си роли бъдещият актьор изиграва още на сцената на училищния театър. Играе Хлестаков от „Ревизор”. Също и немеца фон Краузе в школската постановка „Руски хора”, по пиесата на Константин Симонов. „Работата приключи с това, че засенчих цялата партизанска линия. Малката роля се превърна едва ли не в център на сюжета, а партизаните бледнееха редом с моя немец”, припомня си с ирония Андрей Миронов.
След като завършва гимназия през 1958 година, бъдещият актьор постъпва в театралното училище, носещо името на Б. В. Щукин. Това е изненада за родителите му, които смятат, че наследникът им ще стане преводач. Андрей говори английски доста добре и се интересува от литература. Александър и Мария тъкмо са се прибрали от турне в Далечния Изток и майката на Миронов среща своя колежка от театралния институт на улицата. Жената най-доброжелателно я осведомява: „Знаеш ли, приехме едно момче с твоята фамилия, много е смешно”. „Ето как научихме, че Андрюша е избрал окончателно актьорската професия.” Излиза, че в приемната комисия не знаели какъв е произходът на Андрей. Нещо повече, с влизането му в залата за първото прослушване, от носа на младежа рукнала кръв. Въпреки това, бъдещият актьор успял да се представи добре и бил приет в театралната школа без протекции. Родителите не го разубеждават, но и не му създават илюзии, че мечтите му ще се осъществят безпроблемно.
На 19 март 1962 година се състои премиерата на дебютния филм на Миронов – „Ами ако това е любов?” („А если это любовь?“) на режисьора Юлий Райзман. Там актьорът изпълнява ролята на Петър. „На снимките цареше атмосфера, близка до театралната – прекрасна и много сериозна, поради което се работеше с удоволствие,” припомня си Миронов. „Макар и ролята ми да беше много малка, Юлий Яковлевич веднага ме помоли да измисля биография на героя си...Текстът ми не беше голям и аз се стремях да компенсирам това в прекъсванията между снимките: шегувах се, развличах колкото мога снимачната група – стараех се с всички сили. След поредната ми шега Юлий Яковлевич дойде при мен и тихичко каза: „В живота артистът е длъжен да говори много по-малко. Трябва да остави нещо за сцената и за екрана. Не се хаби напразно!””.
Същата година Андрей се дипломира с отличие в театралното училище. (Бил много старателен и упорит студент, явявал се повторно на всеки изпит, където получавал по-малко от отличен). Веднага се снима в още един филм, номиниран при това за „Оскар” – „Три плюс две” („Три плюс два“), на режисьора С. Оганесян. В кинолентата Андрей играе младия ветеринарен лекар Роман Любешкин, чиято любима става укротителка на тигри. Героинята е интерпретирана от Наталия Фатеева. Актрисата бързо оплита в мрежите си неопитния Миронов и той се влюбва до уши. „Не мога да играя с актриса, в която не съм влюбен”, признава по-късно Андрей. Това първо чувство го връхлита с неочаквана сила. Развихрят се страсти, серенади и сълзи, дори има опит за брак. Все пак, нещата се разминават, не без съдействието на строгата му майка, Мария Владимировна.
След приключване на театралния институт, Миронов е приет в трупата на „Московския сатиричен театър“, където работи в продължение на 25 години. И тук нещата не се случват безпроблемно. Миронов мечтаел да попадне в театър „Вахтангов” и какъвто си бил стриктен, амбициозен и максималист, много се разстроил, че не го взели. На помощ му се притекъл случаят. Една вечер в дома на драматурга А. Арбузов, където Андрей бил с родителите си, младият безработен актьор се запознал с режисьорката от „Сатирата” Валентина Плучек. Щом разбрала, че още не е решил какво да прави, Плучек го поканила в своя театър. Скоро Миронов дебютирал с ролята на Гарик в „24 часа в денонощието” („24 часа в сутки”). Последвали роли в в „Дамоклев меч”, в „Хитрините на Снапен”, в „Клопе”, в „Женски манастир” (1964). Последната - на Тушканчик, донесла истинска популярност на начинаещия актьор. В театъра Андрей Миронов извървява целия труден път – от първите изяви на послушния и надарен юноша, обичан и назоваван с прозвището „нашето слънчице”, до зрелите изпълнения на утвърден актьор със силен и труден характер. Любовта преминава в съперничество, безгрижната младост е заместена от инфарктните четиридесет. Ярката следа на комедийния му талант, обаче, не остава незабелязана от театрали и публика. Всяка пиеса с негово участие се превръща в събитие. През 1963 той участва в пиесата „Хитрините на Скапен” (от Молиер) и така самоотвержено се вживява в ролята, че увлечен в скокове и дяволии, излиза извън пределите на сценичното пространство и пада в оркестъра. Условността е нарушена, но ситуацията е обиграна толкова добре, че публиката приема случката като сполучлив, обмислен трик и го засипва с аплодисменти.
В киното на Миронов му потръгва през седемдесетте. Освен изброените, дотогава той е снимал и още един филм – „Моят по-малък брат” („Мой младший брат”) на Александър Зархи. Това e първата му сериозна роля в киното и актьорът се справя учудващо добре.
През 1965 в свой филм го поканил Елдар Рязанов. Миронов получил ролята на дребния мошеник Дима Семицветов в комедията „Пази се от автомобила”. Лентата имала огромен успех, а ролята на Миронов била определена от критиката за една от най-добрите във филма. По признание на самия режисьор, в сценария този образ бил описан доста едноцветно и „именно талантът на Андрей му помогна да направи от ролята шедьовър”.
След още няколко филмови участия, където прави запомнящи се и разнообразни като амплоа роли, артистът се снима в знаменитата комедия на Леонид Гайдай „Диаментената ръка”, където се въплъщава в мошеника Генади Козодоев, по прякор Графа. По-късно Миронов казвал: „Трудно ми е да се примиря с мисълта, че за много зрители най-голямото ми постижение в киното е „Диаментената ръка”. Наистина ми е много болно за това”. За добро или за зло, неговият мошеник, обаче, наистина е изключително обаятелен. Все по-малко хора продължавали да свързват изключително популярния актьор с предишните му драматични изпълнения – като Фридрих Енгелс в автобиографичтия филм „Година, равнозначна на живот” (1966), като сержант Карпухин в „Таинствената стена” (1967) или като Феликс в „Урок по литература” (1968). За повече- то от тях той „станал и останал Графа”. В „Диаментената ръка” Миронов за първи път дебютира и като певец. Леонид Гайдай не смятал да включва песен във филма. Променил решението си по съвет на Юрий Никулин и постъпил правилно - песента веднага станала необикновено популярна, а Миронов започнал често да я изпълнява - и от екрана, и от сцената.
По-късно Миронов прави запомнящи се роли в: „Старци-разбойници” („Старики́–разбо́йники“,1971); отново с режисьора Елдар Рязанов - в „Невероятните приключения на италианците в Русия“ („Невероятные приключения итальянцев в России“,1974), където създава образа на лейтенант от криминалната полиция, при това без да използва дубльор за сложните каскади; в Сламената шапка“ („Соломенная шляпка“,1974), в „Дванадесетте стола“ („12 стульев“). Незабравимо е превъплъщението му в ролята на Остап Бендер в този телевизионен миниресериал. Очевидно образът на чаровен и изтънчен мошеник много му отива. Миронов работи още в „Обикновено чудо” на Марк Захаров, както и в „Трима души в една лодка, без да броим кучето” на Наум Бирман. През целия си кратък артистичен и житейски път, звездата снима „по малко, но редовно”. Приеман предимно като комедиен актьор и певец, който може да забавлява публиката и да се въплъщава в образи на лекомислени авантюристи, Миронов се измъчвал ужасно, че не му предлагат сериозни роли в киното. Не го канели за участия нито Андрей Тарковски, нито Никита Михалков. „От гледна точка на откриването на нови възможности киното не ми е дало много...”- казва Миронов с горчивина. „За разлика от театъра, в киното ме използват засега еднопланово.”
През 1971 г. Андрей Миронов се жени за Екатерина Градова, от която има дъщеря Маша. „Андрей беше много консервативен в брака ни,” – казва актрисата. „Не ми разрешаваше много неща, не обичаше да вижда в ръцете ми чаша вино или цигара, казваше ми, че съм длъжна да бъда прекрасна „като утрото”, а пръстите ми трябва да миришат на ягоди или на парфюм. Учеше ме да пера, да готвя и да чистя така, както го прави майка му. Беше много нежен и симпатичен мъж; и смешен баща. Андрей се страхуваше да остава насаме с малката Маша. На въпроса ми „Защо?”, отговаряше: „Обърквам се, когато жените плачат.”” През 1974 двамата се развеждат. „Бяхме млади, не оценявахме някои ценности, не можахме да запазим семейството си”, продължава изповедта си Екатерина Градова. „Аз виня само себе си, защото ние, жените, трябва да сме по-силни. Гордостта ми попречи да погледна мъдро на ситуацията, да си обясня някои сложности на семейния живот, да разбера особеното дарование на мъжа ми и неговата младост.” По-късно Миронов се жени за Лариса Голубкина, осиновява нейната дъщеричка и така става баща на две Маши – Миронова и Голубкина, които днес са известни актриси. Миронов има доста романси, той е наистина неустоим за жените със своето чувство за хумор, галантност, блясък и остроумие. Любовта си към него описва в книга и актрисата Татяна Егорова.
Обърканият и кратък, но бурен и талантливо изживян в театъра и киното живот на Миронов му носи и не едно признание. Той получава доста награди за театралните си роли; за изключителните си изяви става Носител на званието заслужил, а после и народен артист на РСФСР.
Здравето му никога не е било особено добро и актьорът прибягвал както до операции, така и до нетрадиционни методи. Срещал се е с Джуна, а една гадателка по време на гостуването му в България, в края на 70-те години, му предсказала: „Вие сте постигнали много, но това не е предел. Ще направите още много. Но имайте предвид, че здравето Ви не е добро. Трябва много да внимавате!”
През осемдесетте, независимо от влошеното си здравословно състояние, Миронов продължава да пътува из цялата страна, да работи активно в киното и в театъра и да прекарва свободното си време с приятели. Във филма на Алексей Герман „Моят приятел Иван Лапшин” той успява да покаже малко познати фасети от своя талант. „Миронов „влиза” във филма почти органично - дотолкова, че зрителите най-малко мислели за това, че на екрана играе толкова популярен актьор, при това комик. Ролята се превръща в неговата победа, спечелена в битка със самия себе си, със собствения си образ на екрана и със зрителите, привързани към застиналото стереотипно възприятие.” „Ролята на писателя Ханин днес се оказва вероятно най-добрата му роля в киното,” пишат за него критиците. Брилянтното изпълнение компенсира колебливото впечатление от няколко негови предишни филма, появили се в началото на това десетилетие от живота на звездата. Последната сполучлива изява на Андрей Миронов е в „Човекът от булеварда на Капуцините”. Филмът излиза на екран през 1987 и става вторият най-гледан филм за годината с 39,8 млн. зрители. Още по време на снимките актьорът е неспокоен и се тревожи, че няма да доживее до премиерата. Така и става. Миронов не успява да доживее най-големия си успех през последните 15 години от своя живот.
През 2013 година Министерството на културата на Русия обнародва списък от сто руски и съветски киношедьоври, които се препоръчват за изучаване в училищата. Той е създаден след широко допитване до обществеността и до авторитетни институции, които имат отношение към седмото изкуство. В списъка присъстват култови заглавия като “А утрините тук са тихи”, “Андрей Рубльов”, “Балада за войника”, “Белоруската гара”, “Война и мир”. Сред избраните се нарежда и “Диамантената ръка” – остроумният и находчив комичен шедьовър на Леонид Гайдай от 1968 година. Още едно признание за актьора, който напразно недолюбва тази своя знаменита роля.
Днес домът на семейството му в Москва е превърнат в музей, открит е и негов бюст-паметник. Но по-важен е споменът, който колеги и приятели съхраняват в сърцата си: „Много актьори откровено признават (а това е рядкост в тази гилдия), че Андрей Миронов е бил най-добрият сред тях. С годините това става все по-очевидно. Благодарение на филмите и спомените на приятелите си, той се превърна в събирателен образ на идеалния тип актьор, комуто са подвластни всички жанрове в киното и театъра. Той беше остроумен без пошлост и владееше дълбоките драматични преживявания без лъжлив патос - Андрей Миронов, който живя на сцената и на екрана…”
|
23 Юни 14, 14:00
|
|