|
|
 Глогът на Марион Колева - Стихове, повести, разкази, материали и всякакъв друг сбирщайн 2007-2012 включително Моля не пишете коментари тук, опцията е деактивирана 12:57 |
|
|
Кавалерът на Изтока ® |
КАВАЛЕРЪТ НА ИЗТОКА
Наскоро бяхме в Йордания и ни прожектираха филм за страната. Водещ беше младият и симпатичен крал Абдула Втори – потомък на Мохамед и свещена за народа си личност. Някои от кадрите бяха заснети в червената пустиня. Там дръзки туристи се спускаха с бордове по пясъка, а бедуините миролюбиво яздеха камилите си, както са го правели векове наред. Всяка вечер те сърдечно приемаха снимачния екип и краля за нощувка, а самият Абдула сладкодумно обясняваше, че „по тези места е заснета прочутата кинолента „Лорънс Арабски”(1962). Вписването на подобна чуждоземна икона в пустинния пейзаж на древната земя не е случайно. Американският филмов институт обявява култовата кинолента „Лорънс Арабски” за „един от петте най-велики филма на всички времена”. В края на краищата, това е филм за трудните взаимоотношения между две различни вселени. Какъв по-добър мотив може да има един млад крал, търсещ взаимодействие между своя народ и останалия свят, за да спомене холивудската продукция при представянето на любимата си страна? Спомняте ли си волните арабски принцове, които, яхнали своите расови коне, кръстосваха пясъците, неподвластни на гибли, германски и британски интриги? В образа на един от тях – принц Шериф Али ибн Ел Кариш - се превъплъщава екзотичният египетски актьор Омар Шариф. До ден днешен той остава в съзнанието на кинозрителите като образец за сполучливо навлизане в дълбините на мъдрата източна душа. За това изпълнение Шариф е номиниран за "Оскар" за „най-добра поддържаща мъжка роля”. Първоначално образът е бил предложен на Ален Делон, но той отказва, защото изискването е да носи кафяви лещи по време на снимките. (Сините му очи никак не се връзват с предполагаемия му произход на източен шейх, изправен пред дилемите на свободата и насилието.) Така шансът изгрява за младия Омар, който вече е звезда в собствената си страна, но до появата на „Лорънс Арабски”, с неговата жестока романтика, безпощадна конкретика и обективност, е абсолютно непознат в чужбина. В „Лорънс Арабски” Шариф няма голяма възможност да демонстрира качествата си на галантен източен кавалер, защото във филма няма нито една женска роля ако не броим момичето от обкръженито на принц Фейсал, което се появява за няколко секунди в кадър. (Така е и в предишния филм на Дейвид Лийн „Мостът на река Куай“). За сметка на това, в изпълнение на Омар Шариф, арабският принц ибн Ел Кариш придобива чертите на суров и справедлив воин, сдържан и благороден боец. Впечатляваща е появата на Шариф/кариш във филма. Целият в черно, той изниква на екрана, яздейки рамо до рамо с британскя подполковник Томас Едуард Лорънс (познат като Лорънс Арабски). Англичанинът всъщност обединява враждуващите арабски племена и победоносно ги повежда срещу войските на Турската империя по време на Първата световна война. Но дори в предпетролните времена, романтичвата идея за свобода и независимост се сблъсква с противоречивата същност на човешката природа и с ненакърнимостта на имперските интереси.
Роден като Мишел Шахуб през 10 април 1932 г. в Александрия, Омар Шариф се явява потомък на ливанско-египетско семейство, в чиито вени тече и сирийска кръв. Заможните му родители решават, че синът им трябва да получи католическо образование. „Имах много силна връзка с майка си, бях единствен син. Без нея нямаше днес да съм тук. Когато бях на 10 г., доста напълнях. Майка ми искаше синът й да е перфектен - най-красивият, най-умният. Тогава ходех на френско йезуитско училище. И знаете ли как разреши майка ми ситуацията? Изпрати ме да уча в Англия. Причината? Майка ми си казала: "Къде се яде най-зле?". Чувала, че в Англия. Затова ме изпрати там. Оказа се права - храната беше ужасна. Така че там отслабнах и научих английски. Без майка ми днес щях да бъда дебеличък продавач на дървен материал като баща си.” И така, Мишел учи във Виктория Коледж, а по-късно специализира математика и физика в университета в Кайро. След като завършва, той започва да помага в семейния дърводобивен бизнес. Но нещата тръгват зле, особено след като фамилията влага големи средства за възобновяване на ежедневната употреба на позагърбения папирус.
Ето защо, младият красавец се насочва към киното и постепенно родителите му се примиряват с този негов каприз. В началото на своята филмова кариера Мишел Шахуб пробива в родината си. Дебютът му е през 1954 г. със „Смъртно отмъщение” ("Siraa Fil-Wadi"). Във филма бъдещата звезда изпълнява ролята на Ахмед. Негова партньорка е Фатен Хамама, която се превъплъщава в образа на главната героиня - Амал. Историята им в живота е доста романтична, поне в началото: на снимачната площадка на този дебютен филм двамата се влюбват. Но за да сключат брак, Шахуб трябва да приеме исляма. Такива са изискванията на мюсюлманското семейство, към което принадлежи Фатен и което следва предписанията на Корана. Мишел го прави донякъде и от практични съображения – за да бъде по-добре приет в една предимно мюсюлманска среда. Начинаещият актьор сменя името си на Омар ал-Шариф. Ражда им се дете – Тарек Шариф. Омар и Фатен се развеждат през 1974 г. (някои източници дават 1968), а актьорът никога повече не се жени. „Имал съм по-малко жени от всичките ми приятели. Влюбих се и се ожених един- единствен път. После много пъти си мислех, че пак съм се влюбил, но се оказа, че съм се заблуждавал...Живея в хотел. Когато си сам, това е добър вариант. Ако нещо те заболи нощем, винаги можеш да звъннеш на рецепцията.”
През 1956 г. Шариф се снима в малка роля във френско-италианската продукция „Ливанската мисия” ("The Lebanese Mission"), а две години по-късно отново е част от европейски филм – „Гоха” ("Goha", режисьор Жак Баратие), където незначителна роля има и Клаудия Кардинале. „Не исках да бъда актриса.” – спомня си Клаудия за онова време. „Бях на 15 години, още ученичка, когато Жак Баратие дойде пред училището ми и ме помоли да участвам във филма му "Гоха" заедно с Омар Шариф. Беше невероятно. За тази професия е нужно да си много силна личност, иначе се губиш в ролите си.” През 1959 г. Шариф се снима с тогавашната си съпруга Фатен в „Господарката на замъка” ("Lady of the Castle"). От началото на кариерата му до края на 50-те години той работи много интензивно – снима се в 15 заглавия, между които „Мъжът в нашия дом“ (1961), „Небето на ада“ (1954) и т.н.
През 1961 г., отново с жена си, участва в арабската продукция „Реката на любовта” ("The River of Love"). Истинският пробив на египтянина идва с ролята му на арабски принц в "Лорънс Арабски" (1962), знаменитият филм, в който си партнира с Питър О'Тул и Антъни Куин. Вече стана дума, че след впечатлението, което прави, Шариф „се събужда на сутринта световноизвестен”. През 1964 г. е част от актьорския екип в „Падането на Римската империя“ (1964) ("The Fall of the Roman Empire"), със София Лорен, Кристофър Плъмър и др. Там играе ролята на принц Кохам и вече има възможност да блесне с външността, маниерите и съзряващия си талант. Същата година е премиерата на “Виж Бледия кон” ("Behold a Pale Horse") с Антъни Куин, по едноименната книга на Уилям Купър. Започват да го канят за участия в Холивуд, работи заедно с най-големите звезди и режисьори на своето време.
В края на 1964 г. Излиза „Жълтият ролсройс“ ("The Yellow Rolls-Royce") с Ингрид Бергман, Шърли Маклейн, Жана Моро, Ален Делон и др. През 1965 г. Шариф отново си партнира с Антъни Куин в „Приключенията на Марко Поло”, или „Марко Великолепни” ("Marco the Magnificent"). Същата година актьорът прави още един фурор с изпълнението на главната роля в "Доктор Живаго", по едноименния роман на Пастернак. Поканен е отново от Дейвид Лийн, прочутият майстор на епичните блокбастъри, с когото вече е снимал „Лорънс Арабски”. Героят му, в безупречното изпълнение на египтянина, очарова зрители и критика със своя деликатен и многопластов характер. „Не мразя "Доктор Живаго". Признава след време Омар Шариф. „Този филм много се хареса, за мен е прекалено сантиментален. Не съм чак такъв почитател на филма.” Актьорът се изявява също и в главната роля в колоритното киноплатно на режисьора Хенри Левин за живота на „Чингиз хан”. Две години по-късно излиза „Нощта на генералите“ (1967) ("The Night of the Generals") с Питър О'Тул, а към края на 1967 г. Омар и София Лорен отново са заедно в „Повече от чудо” ("More Than a Miracle"). През 1968 г. е премиерата на „Смешното момиче“ ("Funny Girl") с Барбра Стрейзанд. Превъплъщението му в ролята на Ники Арнстейн в тази кинолента става причина филмите на Шариф да бъдат забранени в родния му Египет, „защото е правил любов с еврейска жена на екрана”. Същата 1968 Шариф завършва участието си в кинопродукцията „Майерлинг“ ("Mayerling") с Катрин Деньов. Там Шариф изпълнява ролята на кронпринц Рудолф.
Благородство и ведрина лъхат от образите му на екрана. До края на 60-те години актьорът се снима още в „Срещата” "The Appointment", „Че!“ (1969) "Che!" и „Златото на Маккена“ (1969) ("Mackenna's Gold"), като за разнообразие тук играе ролята на бандита Джон Колорадо. Разбира се, 60те години бяха най-прекрасният етап от живота ми. Триумфирах в Щатите. Подписах 7-годишен договор с Кълъмбия. Работих с някои от най-добрите режисьори, но за съжаление снимах най-лошия филм на всеки от тях.” – споделя актьорът в скорошно интервю. „В много от тези лоши филми, в които играех, режисьорите някак си изпитваха страх да ме критикуват и да ме поправят. А аз не искам това. Научавам и до ден днешен нещо ново от филми, в които не ми се подмазват. А пък и аз в такива случаи често не съм имал куража да кажа: „Оставете ме да опитам още веднъж, защото смятам, че може да се получи по-добре.” Екипът винаги иска да си тръгне колкото се може по-скоро и аз се чувствам неудобно да настоявам. Искам да ми казват директно, когато правя някакъв боклук. Време беше да се науча след 50 и кусур години.”
70-те години започват с „Последната долина” ("The Last Valley") с Майкъл Кейн, „Ездачите” ("The Horsemen’), „Обирниците” (или „Обирджийте”, "The Burglars", 1971) с Жан-Пол Белмондо и„Тайнственият остров“ (1973). През 1974 г. Излиза „Семето от тамариндо” ("The Tamarind Seed") с Джули Андрюс, а малко по-късно същата година е премиерата на „Джагернаут” ("Juggernaut") с Антъни Хопкинс. През 1975 г. по кината тръгва „Смешната жена” ("Funny Lady") с Барбра Стрейзанд, Джеймс Каан и др. В края на 70-те години Шариф отново се снима с Майкъл Кейн, този път в „Ашанти” ("Ashanti"). През 1979 г. излиза още и „Кръвна линия” ("Bloodline") с Одри Хепбърн.
През 80-те години Омар Шариф продължава да се снима, макар и не чак толкова интензивно, колкото в началото. През 1980 г. излиза „Куршумът от Балтимор” ("The Baltimore Bullet" – заглавието идва от прозвището на спортиста Майкъл Фелпс). През същата година излиза и комедията „О, Боже” ("Oh Heavenly Dog") в която участва и прочулото се като холивудска филмова звезда „небесно куче” Бенджи. През 1984 г. Шариф се среща с Вал Килмър в „Строго Секретно“ ("Top Secret!"), а четири години по-късно е премиерата на „Бесове” ("Les possedes") на Анджей Вайда. През 80-те и особено през 90-те години актьорът все по-често приема роли в театъра и телевизията. Това не му пречи, обаче, да участва и в киното. Работохолизмът на Шариф е пословичен. Той не престава да снима, макар и извън пределите на родината си. „Светът се промени много. Става все по-трудно да си изкарваш хляба. През 50-те и 60-те беше много по-лесно. Днес конкуренцията е много жестока. За да се храниш, трябва да се бориш срещу другия. Оттам идва и толкова много насилие.”
През 1990 г. Излиза „Крадецът на дъги” ("The Rainbow Thief") с Питър О'Тул, а година по-късно Шариф играе редом до Клаудия Кардинале в „Майка” ("Mother"). Следват „Пътешествията на Гъливер“ (1996) и„Ключът към свободата“ (1988)
През 1999 г. Шариф е част от актьорския екип на "13-ят войн" с Антонио Бандерас. Там се подвизава като мъдрият посивял арабски посланик Мелхиседек. „Един актьор е нещо като продавач на платове. Отива при режисьора, в случая клиента, и му показва стоката си. Трябва да разполагаш с богат асортимент, от който клиентът да си избере. Добрите режисьори гледат, преценяват и избират, понякога дори смесват всичката стока. Режисьорът избира плата, който му харесва. Ако ти като продавач си решил да му пробуташ вълна, а той търси коприна, си загубен.”
През новото хилядолетие Омар Шариф се завръща на голям екран с главната роля в "Господин Ибрахим и цветята на Корана" (2003). В ролята на господин Ибрахим египетският актьор успява да разкаже няколко „урока по човещина, взети назаем от Корана”, запазвайки „чара на древната арабска приказка”. Това е един от случаите, когато възрастният вече Омар Шариф несъмнено влиза сполучливо в ролята на източен мъдрец. „Не бях работил 5 години, все не намирах подходяща роля. 30 години правих лоши филми; казах "Баста! Стига с идиотщини само за пари!". Внуците вече ми се подиграват: „Ама дядо, ти си играл в най-лошите филми на света!” Много е унизително да трябва да играеш в тъпи филми. Фрустриращо е да рецитираш текст пред някой режисьор, който е толкова некадърен, че дори не си заслужава да се опиташ да му го обясниш. Трябваше да запазя малко достойнство, да не съм смешен поне в очите на внуците си. Затова реших да не работя. Докато не прочетох този сценарий...Има силен религиозен елемент. Става дума за толерантност и най-вече за самота. Религията сама по себе си не е толкова важна. ” Едноименната пиеса се играе и в нашия Народен театър „Иван Вазов”.
През 2004 г. Омар се снима в „Идалго: Океан от огън“ ("Hidalgo") с Виго Мортенсен. На 24 и 25 октомври 2005 година Италианската телевизия "Рай Уно" излъчва филма на кинокомпанията "Лукс Виде" (Lux Vide) - "Свети Петър". Непосредствено след това, международната терористична организация на Осама бин Ладен "Ал Кайда" заплашва да убие известния актьор Омар Шариф, „заради ролята му в този филм, в който той играе свети Петър”. Египетският печат съобщава, че терористите са обвинили актьора, приел исляма, че „възхвалява християнството в работата си в киното”. Слава Богу, терористите още не са изпълнили заканата си. Затова Шариф се осмелява в последно време да прекарва повече време в Египет и дори да снима там. На стари години човек отново се завръща към корените си.
Засега последните участия на Омар Шариф са в "Една нощ в Краля" (2006) с Питър О'Тул, "10 000 пр.н.е." (2008) на Роланд Емерих, „Хасан и Моркус” (2008). Темата на „Хасан и Моркус” е много актуална и в същото време – общочовешка. Мюсюлмански шейх и християнски свещеник са заплашени от екстремистки организации, принадлежащи към милитаризираните крила на двете религии. Египетското правителство ги включва в програма за защитени свидетели. Двамата трябва да живеят под чужди имена - като християнина Моркус и ислямския шейх Хасан ел Атар. Когато случайно се преместват да живеят в една и съща сграда, между тях разцъфтява приятелство. А между децата им възниква дори любов, която трябва да се пребори с предразсъдъците на обществото и социалния натиск. Знаменателно е, че самият Омар Шариф има сложна семейна история, която прави темите на филма близки до неговото сърце: „Синът ми се ожени първо за еврейка и имам внук евреин. После се ожени за католичка, нямаха дете за огромно разочарование на майка ми, която беше върла католичка. После се ожени за мюсюлманка и имам внук мюсюлманин. За мен няма абсолютно никаква разлика. Има лоши и добри хора. Това е.” „Религията е нещо много интимно и персонално. Когато майка ми умираше в една болница в Мадрид, бях с нея през последните 15 дни. Видях как й помага нейната вяра. Не престана да говори със своите светци дори тогава, когато вече не й бяха останали кости и беше почти течна. Тогава си помислих: "С кого ще говоря аз, когато настъпи и моят час?" Днес вече зная с кого - с майка ми! Така както тя се молеше на своята Дева, аз ще й се помоля на нея. Това е моята съкровена религия. Всеки ден ставам сутрин и излизам с предразположението да обичам. Е, лошите хора не ги обичам! Виждате, че имам доста проста религия.”
Филмовият маратон на Омар Шариф продължава и през ХХI век с „Пътешественикът” ("The Traveller", 2009) и „Забравих да ти кажа” ("I Forgot to Tell You", 2009), „Последният темплиер” (The Last Templar, 2009) и т.н.. "Сега ми се иска да играя повече в театъра. Или две седмици в някой филм срещу голяма сума пари." Признава чистосърдечно поумореният лъв.
Дългогодишният къртовски труд и безспорният талант на египетския актьор са подобавашо оценени. Още в началото на кариерата си той получава номинация за Оскар за ролята на Шериф Али ибн Ел Кариш в „Лорънс Арабски“. Следват я престижен "Златен глобус" през 1963 и още веднъж - през 1966 г. Съответно за второстепенната роля в „Лорънс Арабски“ и за „най-добър актьор в драматичен игрален филм” - в "Доктор Живаго".
На Фестивала във Венеция през 2003 г. Омар Шариф печели симпатиите и наградата на публиката за най-добър актьор, за изпълнението си в "Господин Ибрахим и цветята на Корана". Присъден му е и "Златен лъв" за цялостно творчество. През 2004 печели "Сезар" за най-добър актьор, отново за ролята си в "Господин Ибрахим и цветята на Корана". Почитатели и критика не пестят комплиментите си по негов адрес: „магнетичен”, „галантен”, „чаровен”, „тайнствен”, „излъчващ източна мъдрост”, "арабският Шон Конъри". Истина е, че в повечето си превъплъщения той сияе от благост и спокоствие, създава впечатлението, че зрителят има работа с неподправена екзотика и онзи тип кавалерство, на който арабите са научили недодяляните готи от иберийския полуостров през средните векове. За някои от ролите си, обаче, както вече видяхме, той печели не малко врагове. Заради снимките на филма «Майрик» (1991), посветен на арменския геноцид в Турция, на Омар Шариф е забранен достъпа до тази страна. Но омразата не го отказва от желанието да снима значими киноплатна със задълбочени режисьори, които искат да обсъждат чрез изкуството най-наболелите проблеми на нашето време.
Във филмографията му фигурират над 100 различни киноленти. Той говори добре английски, арабски, гръцки и френски, което му позволява да приема покани за снимки от много различни страни. „Предпочитам да работя на английски”, обяснява актьорът по този повод. „Френският има някаква мистика. Идеално го говорят само французи и при това съвсем не всички.”
Шариф е също така известен като почитател на конните надбягвания, но най-вече - като играч на бридж и експерт в областта на тази интелектуална игра на карти. "В последно време по-скоро бих предпочел да играя бридж, отколкото да се снимам в слаб филм". Има издадени няколко негови книги на тази тематика, участва и в тематични филми, посветени на бриджа. В началото на 90-те открива казино в Киев, но няма голям успех в това начинание. Съществува компютърна игра за бриджьори, която носи неговото име. Известно време актьорът води колонка за бридж в „Чикаго трибюн”. „Луксът и хазартните игри не са били никога чак толкова важна страна от моя живот. В град, където никого не познаваш, единственото място, където можеш да отидеш сам да вечеряш, е казиното. Представете си един известен актьор сам в ресторанта. За мен самият хазарт не беше важен. Но признавам, че имам странно отношение към парите. Спечелих много през живота си, но в същото време никога не разбрах защо ми ги дават. Затова изпитвах желание да ги пилея. Когато остана без пари, няма никакъв проблем. Но не мога да зная, че имам скътани пари в банка и да не ги харча. Обичам да пръскам пари за вечери, за подаръци, за хората около мен. Не искам да притежавам нищо, всъщност и нямам нищо.” На 5 август 2003 г. Шариф е осъден на един месец затвор условно и глоба от 1700 долара, защото в парижко казино ударил полицай, който се опитал да се намеси в спор между него и крупието на рулетката. “Станах национален герой на Франция. Да цапардоса полицай е мечтата на всеки французин”, коментира безпардонно звездата. През 2002 година Омар Шариф окончателно се завръща от САЩ в Египет. „Оставих вече някои от големите си страсти - цигарите, бриджа. Но ето че пак работя, това е другата ми голяма страст... Още се ентусиазирам от работата си, въпреки че сега подбирам доста по-внимателно участията си. Зная, че през всичките тези години на семейството си не съм давал достатъчно време. И сега се опитвам да съм с тях колкото се може повече.” До ден днешен Омар Шариф не престава да чака нови предизвикателства и е готов да се впусне в поредното приключение, стига да получи подходящо предложение. Защото с годините това става все по-трудно: „Когато един актьор е млад и известен, за него специално пишат роли. Но днес вече не продавам билети, не съм звезда. Сега съм само един популярен човек. Усещам, че в киното не притежавам ясна националност. Имам неустановим акцент и затова ми е трудно да намирам вече роли.”
|
| 03 Юни 14, 12:57
|
|
