| БЛОГ АРХИВ |
|---|
| «« |
май 2024 |
»» |
|
|
|
|
 Глогът на Марион Колева - Стихове, повести, разкази, материали и всякакъв друг сбирщайн 2007-2012 включително Моля не пишете коментари тук, опцията е деактивирана 18:44 |
|
|
Пътят на коприната 1 Турция |
Пътят на коприната 1 Турция
Името Път на коприната е използвано за пръв път от немския географ Фердинанд фон Рихтхофен през 1877 г.. Това е исторически важен международен маршрут с две главни разклонения – северен и южен, който някога свързвал търговските центрове в Северен Китай със Средиземноморието. Официално пътят е възникнал през 2 век пр. Хр. за обслужването на военни и политически цели на Китай. Чжан Цян бил изпратен на запад от император Хан Уди да търси съюзници срещу постоянните атаки на Хунну - номадски народ, обитавал днешните Монголия, Северен Китай и Южен Сибир между 12 век пр.н.е. и 5 век. Хунну създали обширна степна империя в Централна Азия през 3 век пр.н.е.. Пратеникът бил заловен и държан в плен цели 10 години. След като успял да избяга, Чжан Цян продължил пътуването си до Централна Азия. По това време, обаче, местните управници били доволни от положението си и отказали да влязат в съюз с династията Хан. Макар военната и дипломатическа мисия на Чжан Цян да се провалила, тя имала важно значение за обмена на информация и за установяването на трайни търговски връзки. Хората научили за стоките, които се произвеждали в другите райони и започнали да обмислят възможности за доставянето им. Коприната, която била много ценена от персите и римляните, поставила началото на търговията. Разбира се, много търговци кръстосвали различни части от пътя и преди посочените дати, други продължили да бродят по тях дълго след като китайския благородник-съгледвач се преселил в небесните владения на прадедите си.
Северният Път на коприната минавал през Кримския полуостров, а оттам през Черно море и Мраморно море, или Балканите - до Венеция. Южният път преминавал през Туркестан, Хорасан, Иран и Месопотамия, а оттам през Антиохия към Средиземно море, или през Египет към Северна Африка. Маршрутите включвали области и градове от днешна Турция, Сирия, Ирак, Иран, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан, Казахстан, Афганистан, Пакистан, Монголия.
След епохата на Великите географски открития, градовете и крепостите по Пътя на коприната западнали. Корабите пренасяли по-бързо и по-безопасно стоките, избягвали се междуособните войни, пиратите били по-малобройни от горските разбойници. Скъсявало се времето, а оттам и разходите. Много от цветущите някога средища и пазари постепенно потънали в пустинни пясъци.
В края на ХХ век, сухопътната връзка между Европа и Далечния Изток възвръща своята значимост от политическа, икономическа и културна гледна точка. Проектът на ЮНЕСКО 'Интегрално проучване на пътищата на коприната: Пътища на диалог' изследва разнообразните типове контакти и обмен, които са протичали по протежението на тези важни артерии. Изследвайки тяхното въздействие върху историята и цивилизацията на съвременния свят, можем да си обясним до голяма степен различните идентичности, както и общото цивилизационно наследство на свързаните с пътищата народи. В няколко последователни броя ще ви разкажем за тези културни коридори на Югоизточна Европа, които векове наред са кипели от живот. Понеже сме европейци, ще предприемем пътешествието в посоката, в която е потеглил Марко Поло.
Храбрите странстващи търговци е трябвало да преодолеят първо суровите степи и планини на Мала Азия, наричана още Анадол, или Анатолия. Това е географска и историческа област в Югозападна Азия, приблизително съответстваща на днешната азиатска част на Турция. Понякога под Мала Азия се разбира западната полуостровна част на областта, докато Анатолия и Анадол често се използва за вътрешността ѝ - малоазийската планинска земя.
Мала Азия е мястото на възникване на няколко праисторически цивилизации; по-късно е заселвана или завладявана от колхидци, хати, лувийци, хети, фриги, кимерийци, лидийци, перси, келти, гърци, пеласги, арменци, римляни, готи, кюрди, византийци, селджуки и османци. Днес жителите на Мала Азия говорят главно турски език, който се разпространява след завладяването на областта от Селджуките в края на 11, 12 и 13 век. Въпреки това статистически, до края на Османската империя в началото на 20 век, Мала Азия остава мултиетническа, със значителни малцинства от кюрди, гърци, арменци, като е имало и няколко български общности на територията ѝ.
Пътят на коприната е преминавал през малоазиатските области на Турция, където днес се намират градовете Бурса /разкрасена от султан Мехмед I, погребан в „Йесил тюрбе” – „Зелената гробница”/; Антиохия /родния град на Йоан Златоуст/; Кония /с преданията за Персей, свети Павел и Руми/; Адана /който носи това име още от времената на омировата „Илиада”/. Търговският път несъмнено е съдействал за благоденствието на изброените анадолски градове.
Мала Азия буквално е наводнена от легенди, съпровождащи превръщането й в международно кръстовище на античността и Средновековието. Някои от чудесата на света и десетки от важните гръцки митове са „ситуирани” в „егейска Турция” – тук се намират древната Колхида и древната Троя, тук е живял полумитичният фригийски цар Мидас и прочулият се след смъртта си Мавзолей. Местните жители обръщали поглед ту към величествените храмове на фригийската Кибела и гръцката Артемида, ту към скалните обители на отшелниците и към скромния дом на Дева Мария в Ефес, ту към изящния танц на дервишите.
В областта Кападокия, близо до Кония, много от първите християни намерили убежище в скалните жилища, които може би хетите, а може би още по-древни местни обитатели започнали да дълбаят в податливите вулканични скали. Съчетанието между природните форми и вдъхновения човешки труд е „произвело” истинско чудо сред континенталната пустош – подземни градове и скални манастирски комплекси. Местността е уникален музей под открито небе. Тук навсякъде „никнат” истории за светци и мъченици, храбростта на крепостните защитници се преплита с остроумната изобретателност на грижовните стопани. Вино, сушени плодове, жито; килимарство, грънчарски и бижутерски умения, наследени от хетите; шедьоври на наивисткото изобразително изкуство по сводовете на пещерите, философска поезия и танци в Мевляна Теке. Манастирът Мевлана в град Кония е основан през ХІІІ в. от поета и философа Мевляна (майстор) Джалаладдин Руми, който живял дълго време в града. Той смятал, че едно екстатично, подобно на транс състояние на всемирна любов може да се предизвика чрез практиката на въртене, по начина, по който всички неща във вселената се въртят.
Както е редно за един „друм”, в Анатолия не липсват и буйните атове /нали Кападокия на персийски означава Земя на красивите коне/. Не липсват също камили и кервансараи – страноприемници, където отсядали търговците и пътешествениците. В тези своеобразни „мотели” те са можели да оставят своите изтощени животни и да вземат назаем други. На връщане си прибирали „стоката”, а при положение, че собственикът заварвал камилата си умряла, стопанинът на кервансарая трябвало да плати глоба. Почтените отношения се спазвали векове наред. Иначе не би могъл да просъществува „бизнесът” по старинното „кръстовище на народите”, което с право си е спечелило „четворната титла”: Път на коприната, Път на подправките, Път на царете, Път към Южните страни и морета /за Русия, търгуваща през Крим с Египет/. Наричат го дори „път на птиците”. Най-удивителното от всичко е, че розовото фламинго остава да презимува в суровия континентален климат, защото Соленото езеро, недалеч от Анкара, предоставя необходимите условия на тази топлолюбива птица.
Колкото по- на изток вървим по следите на коприната, толкова по- таинствени стават паметниците на загиналите цивилизации. Един от тях се намира в планината Немрут, в Югоизточна Турция. Там цар Антиох I Теос си е построил гробница, заобиколена от статуи, високи 9 метра, изобразяващи, както самия него, така и Арменски божества, въплътени в глава на орел или лъв. Главите на статуите са били отстранени от телата и разпръснати из местността. По оставените следи се предполага, че са счупени умишлено от иконоборци. В култов надпис, Антиох, който управлява между 69 и 36 г. пр.н.е., декларира, че е построил мястото за идните поколения, като благодарност към боговете и своите предшественици. Целият епизод напомня смътно за статуите на Великденския остров. Един германски пътешественик по Пътя на коприната от по-миналия век пише за земите край Немрут: "Дъбове и борове покриват хълмовете. Долините са пълни със смокини, маслини, орехови дървета и нарове. Лозя се редуват с благоуханни олеандри, които опиват със сладостта си. Никъде другаде царевичните ниви не дават такава изобилна реколта". На самата планина днес няма и помен от тази живописна картина, но гробницата си е още там. През 1987 година планината Немрут е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
|
| 07 Октомври 11, 18:44
|
|
