| БЛОГ АРХИВ |
|---|
| «« |
май 2024 |
»» |
|
|
|
|
 Глогът на Марион Колева - Стихове, повести, разкази, материали и всякакъв друг сбирщайн 2007-2012 включително Моля не пишете коментари тук, опцията е деактивирана 13:58 |
|
|
Бавно времето изтича през небесни водопади - Sebucan |
Оттук извират и живот и смърт
Бе безкрайна сянка и народ безкраен.
Цял народ с бавни селяни андински,
С празнични равнинци, мъжествени и храбри,
С мулати сърдечни и с къдрокоси негри,
С бронзови и обветрени рибари метиси,
С твърди в изпитни войници;
Народ шегаджия,
Гениален, ленив и маларичен.
Из „Освободителят” – Мигел Отеро Силва
През месец юли,
когато тревожният полъх на ветровете Лас Калдеретас пресича за три дни територията на Венесуела от склоновете на Андите до бреговете на Карибите;
когато мъжете залагат хладната стомана на камите си срещу кипящата кръв на петлите край прашните пътища на Гран Савана, а жените следят с влудяващ копнеж чезнещите сред изпаренията на следобедния дъжд камионетки, шофирани от загадъчни странници;
когато споменът за Боливар оживява на Площада на героите в Каракас и танцьорите на хоропо отпразнуват по своему не друго, а поредната годишнина от подписването на Акта за независимост;
когато градовете-чудовища и потъналите в безвремие селца проскърцват призори от стаеното в утробите им напрежение, заченато при поредната политическа кавга...
През месец юли 1991 година,
когато бяха изминали почти пет столетия от разкритията за щедрата и уязвима прелест на Новия свят, за първи път усетих лепкавата прегръдка на тропическия американски бряг.
Бяха се изтърколили хиляди векове,
през които над горещата савана се издигаха непроницаемите „тепуи”-та – най-древните скални платовидни образувания на планетата, често обвити с мъгли от влажни изпарения, обител на магьосници и зли божества, заселени с праисторически чудовища от фантазията на Конан Дойл; скали, по чиито каменни хълбоци се стичаха ледените струи на Салто Анхел – най-високия водопад в света. Лечебните свойства на небесната вода, падаща от Чурун Меру и другите водни пързалки, са възпети в местните индиански легенди.
Бяха изминали стотици години,
откакто Колумб бе открил делтата на Ориноко при третата си експедиция и бе документирал убеждението си, че ако тази река не извира от рая, то тя представлява неговото земно превъплъщение;
откакто изтощените моряци бяха забелязали наколните индиански палафитос в езерото, наречено днес Маракайбо и ги бяха оприличили на „малката Венеция”;
откакто канибалските ритуали на карибските племена се бяха превърнали не в свещенодейсвие, а в делничен начин за преодоляване на глада, в навик, практикуван от червени, черни и бели;
откакто легендата за светлооката индианска жрица Яра беше позабравена, или изместена от синкретичния мит за Мария Лионса;
откакто Карл Пети бе предоставил на аугсбургски банкери губернаторството на част от новооткритите южноамерикански земи, срещу неизплатените си дългове по купуването на немския трон;
откакто буканери, флибустери, пирати, корсари и негрери бяха кръстосвали крайбрежните острови, а обеднели испански благородници и авантюристи от цял свят бяха последвали Алонсо де Охеда в плячкосването на влажните брегове;
откакто безсъвестни завоеватели бяха насилвали местните индианци да се гмуркат за бисерни миди, докато не умрат с обелена от морската сол кожа;
откакто мисионери и конквистадори бяха разграбвали, убивали и покръствали, но също образовали, строили, създавали поколения - невъобразима смесица от раси и обичаи;
откакто новите заселници, оцелели след битки и болести, бяха навлезли постепенно във вътрешността на континента, увлечени от легендата за Ел Дорадо и за река Мета; през островния град Нуева Кадис, през крайбрежните градчета Кумана и Коро /тогава Нуева Толедо и Санта Ана де Кориана/, до необятните простори на ляносите и дивата хубост на Амазония;
откакто негри роби си бяха взимали индианки робини за жени, откакто докараните в окови клетници бяха танцували с овехтелите господарски цилиндри и фракове по улиците на Барловенто, или се бяха самоубивали масово, след поредния отчаян опит да запазят човешкото си достойнство;
откакто бяха отшумели първите колониални бунтове, въстанията на метиси и креоли, годините на националноосвободителната борба, войната между централисти и автономисти, пророческите слова на предците Миранда, Бейо,
Боливар, Сукре.
Предстоеше ми да мина през целия годишен цикъл, разделен не на сезони, а на два периода и затова, малко монотонен за европееца:
Август, когато пасажите от риба аншуа изпълват великите венесуелски реки
Септември, когато жителите на ляносите събират реколтата от ориз и агуакате в Португеса и Сукре, в планината израства фрайлехонът – „царят на легендарната степ” и в андския пейзаж нахлува колибрито /”ел чикито”, според местната традиция/;
Октомври, когато редовно се сблъскват черната и златната легенда за печално открития американски континент
Ноември, когато ветровете разпръскват фин пясък от минипустинята на Коро чак до езерото Маракайбо и полуостров Гуахира, когато венесуелски и френски учени стигат до изворите на Ориноко, „само” 453 години след навлизането на европейците в делтата на великата река /27.11.1951 година/. О-р-и-н-о-к-о успява да опази тайните си по-дълго дори от Мачу Пикчу.
Декември, когато сухият период навлиза в силата си и протяжни песни изпълват въздуха над плантациите с берачи на памук в щата Гуарико. Индианците камоти наричат този сезон „период на сияйното слънце”, а индианците таманако – „период на щурците”. Тогава устието на Камагуан в ляносите на Карабобо кипи от риба и небето посивява от крилете на хиляди охранени чапли.
Януари, когато узрява сусамът в Португеса.
Февруари, когато цъфти красивото апамате, а хоризонтът се изгубва сред гъстата мъгла „ла кайна”, образувана от вдигната във въздуха ситна, червеникава пръст. Това е месецът на страстите и карнавалите, когато атмосферата се нажежава от пожари и бунтове, избухващи с фатална неизбежност през последните години.
Март, когато турпиалът изпълва небето с безгрижно цвърчене, „диадемата от злато” на националното дърво арагуаней обагря в жълто полета и гори, а в щата Апуре разцъфтява „полската кошничка” – храстът гамелоте янеро; когато водите на Ориноко спадат до най-ниското си равнище и побитият „камък за измерване” при стеснението на реката край град Боливар достига своята най-голяма височина; но за кратко.
Април, когато започва дъждовният период и жителите на Португеса събират реколтата от тютюн, а в щата Сулия е задействан първият петролен кладенец. Започва добивът на екскремента на дявола", черното проклятие на Венесуела.
Май, когато започват народните увеселения около украсените с гирлянди дървета и странникът открива колко безбройните прилики между оцелелите езически ритуали в целия свят. Цъфтежът на дърветата е главозамайващ, независимо че в страната е вечно лято, а Каракас е "градът на вечната пролет".
Юни, когато се събират огромните реколти от манго в щата Сукре и младата нация обръща отново очи към изумрудените води, кралските палми и усмихнатото небе над Карибските плажове.
Знаех някои неща от книгите. Налагаше се да залича цялата си „затормозяваща информираност”, ако исках да преживея „моята Венесуела”. Изразът „затормозяваща информираност” принадлежи на Ернесто Леон, нашумял и относително млад венесуелски художник, неуморен търсач на автентични духовни ценности в доколумбовите култури. Картините му по странен начин напомнят източноправославната живопис. Без да бъде филисоф, изкуствовед, или публицист, той често употребяваше споменатия израз, за да обозначи презрението си към „злокачествената многоплановост” на продължителните ни спорове, изпъстрени с цитати и иронични препратки. Бягството от „пороците” на „късните цивилизации”, обаче, не изклюбва присъствието на компютър в подреденото му като аптека ателие. Брр, направо си е е смразяваща тази антиартистична педантичност. В паметта на „умната машинка” Ернесто съхранява данни за всяка една от многобройните си картини, излагани, или продадени в най-реномираните музеи и галерии на Париж и Ню Йорк.
Следващите редове са плод на разговори с приятели като Ернесто Леон, на които в най-голяма степен дължа опознаването на страната „в дълбочина” – отвъд общите понятия за екзотичност, карнавалност, мирис на какао и кафе, жестокост, първичност, богато въображение...отвъд туристическата „моментална снимка” на съвременния венесуелски свят. Един от тези приятели, психолог по професия, веднъж ми посочи някакъв предмет в претъпкано магазинче за народни занаяти. „Това е себукан. Индианците от векове изработват дългата плетена тръба от местни видове камъш. Използват го при правенето на хляб от юка. Първо стриват корените на юката с камъни, а после натъпкват сместа в празнината на себукана и я пресоват, докато през долния му край не изтече всичкият сок. Накрая изваждат получената маса и оформят големите тънки питки на касабе-то, върху плоски камъни. Не можете да ядете от тази маса, докато е сурова. Горчи и даже е опасна за здравето. Трябва да се изсуши, непременно на слънце, с директен достъп на лъчите до хляба. Затова често може да видете касабето по покривите. След няколко часа питките вече стават за консумация. Според едно изследване, индианците, които цял живот се хранят с касабе, никога не боледуват от рак на стомаха. А сега за сока. Сокът, който изтича от себукана при пресоването, е направо вреден. След допълнителна обработка с огън, пемоните приготвят от него отрова за стрелите си. Струва ми се, че нашата природа е много близка до това плетено вместилище на живот и смърт - себукана. От нея, от тази наша сурова същност, извират и любов и омраза. С годините можем да рафинираме суровия материал, който "избълват" душите ни под въздействие на обстоятелствата. Подложим ли го на облагородяващите лъчи на светлината, ще се получи нещо топло, вкусно, чисто, полезно и годно за употреба, с което можем да "нахраним" себе си и света. Подложим ли го на пламъка на злобата, със сигурност ще получим отрова за тъпите си стрели."
По-късно имахме възможност да посетим Амазония и да заснемем индианците, приготвящи касабе. Сякаш още виждам пемоните от югоизтока, надвесени над себуканите – съсредоточени, почти ритуални в общуването си с този извор на живот и смърт.
„Откъдето и да идваме, към каквото и да се стремим”, продължи тогава психологът, „в националния ни характер има някаква яснота, откритост, двуполюсност. Гъвкавостта не е сред изявените ни качества. Чувствам по себе си, че с възрастта, с натрупания опит не ставам по-търпим, а само по-категоричен в оценките си. Били те положителни, или отрицателни.”
Доколкото ги познавам, венесуелците наистина са хора на крайностите, които „страстно любят и мразят”. За добро, или за зло, спокойствието и сдържаността не са определящи в поведението им. Почти всеки „мирен” уличен протест, а и карнавалните им веселия взимат жертви. Свободолюбието съжителства с мачизъм, чувството за достойнство, с горделивост. Силните страсти, от които е замесен народностният дух и които са донесли сълзи и добруване, нямат нищо общо с ценностните системи на изтока, ориентирани към умереност; но те нямат и допирни точки със стаената омраза, отложената отмъстителност, скритите погледи и двойното счетоводство на слабите, нерешителните, зависимите. В това отношение, венесуелците и аржентинците много се отличават от мексиканците и перуанците, например. Незабавната вендета им е по-присъща от лукавото коварство. Гневът им бързо отминава. Те имат ясно отношение към неща и хора, но не проявяват враждебност. Предпочитат да се дистанцират от неприятните личности и преживявания. В разговорите ми с историка Хосе Луис Салседо-Бастардо, ученият развиваше цяла теория за търпимостта на венесуелеца към чуждото мислене и за уважението към идейния противник. Хосе Луис обосноваваше мнението си с безбройни примери от политическата история на своята родина. Ето цитат от книгата му „Боливар. Един континент и една съдба”: „Има най-разнообразни свидетелства, които потвърждават като характерна черта за народа на Венесуела – още в началото на неговата история – духовната широта, търпимостта, разбирателството, интереса и възприемчивостта му към идеите на алтруизма; с една дума, открито и либерално отношение, което явно се отличава от ограничеността на други народи, включително и на това полукълбо.” В изпълнената с парадокси и контрасти земя на Боливар с положителност не липсват прояви на подлост, вероломство, предателство, завист; но в общата атмосфера на общуването преобладава отсъствието на злонамереност. За нас, идващи от Балканите, /особено за мен, защото още не познавах Латинска Америка/, това беше невероятно откровение и винаги, особено когато ми е тежко, се опитвам да поддържам жив в ядрото си топлия, сърдечен, не винаги бъбрив, но винаги светъл и незлоблив венесуелски дух.
В представите ми, „реактивността” на националния характер донякъде се съчетаваше с „всеопрощаването след избухване”, но в началото, картинката никак не ми се връзваше с пословичното, лениво, латиноамериканско спокойствие. Веднъж обсъждахме изворите на добронравната южняшка флегматичност с Авел Гонсалес и Едит Монхе, наши приятели, адвокат и журналистка. Те подхвърлиха на шега, че когато андалузците дошли в Америка със своите китари, заварили там излегнатите в хамаци индианци. В резултат от съчетанието бил открит „Бавният свят”. Днес услужливата статистика ни поднася положителните последствия от симбиозата : при тежкия тропически климат, където французите, например, изпращат на доживотно заточение своите затворници, венесуелците имат относително голяма продължителност на живота и малък процент хор със на сърдечно-съдови заболявания. Във фантастичните разкази от моето юношество бях попаднала на една история, която си припомням често пред гишетата, или сред уличните задръствания в Каракас: астронавти откриват планета, населена с живи същества – относително напреднала цивилизация с коли, влакове и самолети. По лицата на хората се изписва учудване за 15 минути, спортните състезателни автомобили напредват с 5 км в час и всичко става толкова бавно, че астронавтите напускат панически планетата, без желание да властват над мудните й, свръхспокойни и затова...непобедими жители.
Изнервеният, припрян чужденец няма шанс, ако не се приспособи към ритъма на живота, към забавения ход на времето във Венесуела.
Времето тук е приело скоростта на големите екваториялни реки, отнасящи към океана на забравата благословените води на най-древните водопади. Един ден те ще се завърнат като внезапен дъжд. В кръговрата на нещата, индианските жреци и сега съзират, /по време на свещените си церемонии/, прииждането на отминалите епохи, небесните и земните пришествия на бледоликите. Защото, независимо от всичко, от векове насам ние продължаваме да идваме – с плетени салове и лодки, с кораби, или със самолети. Отчаяни, алчни, любопитни, добронамерени, със своите черти и обичаи, страхове, надежди, амбиции и планове. „Универсалният характер на жителя на Венесуела изпъква по-ясно, отколкото на който и да е друг народ на Америка” – казва по този повод Салседо Бастардо в книгата си за Боливар, като спори задочно, но и подкрепя частично тезата за „космическата” раса на Васконселос. – „Във Венесуела всъщност продължава да живее Америка на индианците, а чрез тях и Азия. Може би това се отнася и за далечна Океания, благодарение на контактите през Тихия океан с Полинезия, доказани в днешно време чрез експедиции като „Кон Тики”. Америка, Азия и Океания са живеели в индианеца. Европа пристига с испанеца, който е следствие от смесването на ибери, лигури, келти, римляни, баски, гърци, германци, вестготи, свеви, алани; в Америка идва и Мала Азия с финикийци, евреи, арабски мюсюлмани. Идва и Африка, с картагенци, народи от Египет, Либия, Тунис, Алжир, Мароко, Конго, Нигер, потомци на племето банту, суданци, откъснати от родните си земи от позорното робство.”
И няма край бавното омесване на тази човешка маса край небесните води на Чурун Меру. „Да бъдеш латиноамериканец”, сочи в един по-общ контекст мексиканският поет Октавио Пас, – „означава да имаш самосъзнание – като спомен, или като носталгия, като надежда, или като проклятие – за Тази и за Другата земя.”
Със своите спомени и надежди, носталгия и проклятия, падения и възходи са идвали във Венесуела и малцината българи, прибавили нашенска кръв във вените на младата нация. Техните съдби, преплетени с днешния и бъдещия ден на новата им родина, неизменно ще останат част от образа на „моята Венесуела”. Вярвам, че изстраданото им познание за далечната, красива и в последно време тревожна американска земя ще бъде от полза за мнозина именно сега, когато драматични промени задвижват гигантски човешки маси по целия свят и с пълно право се говори за поредното „преселение на народите”.
1994 година
Каракас
|
| 16 Декември 10, 13:58
|
|
